Bakjwi (Thirst)
Жажда
Автор: doomy
![]() |
Жанр: трилър/драма |
---|
Шестият филм на виртуозния и ексцентричен кореец Чан-Ук Парк разказва за младия католически свещенник Санг-Хуон, който в желанието си да помага на хората по света решава да стане част от експеримент с предварително ясен фатален край, включващ смъртоносен вирус. При опитите на докторите да спасят живота на заразения свещенник, във вените му бива прелята кръв, която в последствие се оказва със съмнителен произход и чудотворни свойства. Санг-Хуон не само се оказва единственият оцелял от над 50 заразени пациенти, но придобива и свръхестествени способности – регенерация, изключителни бързина и сила, изострени сетива, но и непоносимост към слънчева светлина, както и неутолима жажда. Точно така, не е нужно подобно на Бела да проверяваш в дебелите книги или google, за да разбереш, че тези симптоми означават само едно – вампиризъм.
Здрач, True Blood, Вампирските дневници, The Vampire’s Assistant – все филми и сериали, представящи кръвопийците в нова, в повечето случаи крайно отблъскваща и осмиваща традициите, светлина. Малко са наистина качествените модерни трактовки на вампирските митове (за мен от изброените единствено сериалът на HBO изпълнява напълно задачата си). За щастие има филми като настоящия, които успяват да бъдат колкото алтернативни, толкова и запазващи добрите стари традиции на материята, която разглеждат. Жажда, в типичен за Парк стил, е интелигентен, философски, красив и забавен, но същевременно тъжен и вулгарен филм за вампиризма и най-вече за моралната страна на кръвопийството. Самият факт, че в случая имаме божий наместник, превърнал се в създание на мрака, говори предостатъчно за това колко различна трактовка спрямо времената на Брам Стоукър получаваме от Жажда. Освен това, самата дума "вампир" се споменава не повече от 4-5 пъти в цялата лента.
Парк добавя в и бездруго голямата житейска каша любовта, убийството, както и любимите си мотиви за семейното насилие, вярата и най-чистите и силни човешки чувства и емоции, като в конкретния случай фокусира зрителя върху страстта. Именно страстта е жаждата от заглавието на филма, а не нуждата от кръв. Страстта както към удоволствията, на които човек не се отдава по различни причини (предразсъдаци, срамежливост, криворазбрана вяра), така и в смисъл на копнежа за близост и съпричасност. Тези чувства разкъсват младия свещенник и съсипват живота му и този на хората около него. Ще кажеш, че абсолютно същото се случва и в старите ленти на режисьора, като Трилогията на отмъщението, но за първи път убийствата, насилието и свръхестественото имат толкова очевидно поддържаща роля, на чийто фон изпъква и лъсва човешката същност, както и силата и важността на емоцията и копнежа, особено когато последните са прикривани и притъпявани с години.
Жажда е красива и човешка лента, изпълнена с черен хумор и малки детайли. Обърнете внимание, например, на умаленото след трансформацията огледало в банята на свещенника. Или се замислете какви библейски асоциации могат да се направят със сцени като пъхането на ръката в раната от страна на слепия и невярващ свещенник, или самоцелното отлъчване и мъченичество при лагера на поклонниците към края на филма. Истината е, че Парк за пореден път доказва колко самобитен и гениален режисьор е, като дори от привидно стандартен вампирски филм съумява да създаде същински учебник по психология, който обаче не съдържа само скучни фактологии или диаграми, ами е написан по начин, който ще те докосне и ще те направи съпричастен на участниците в абсурдната и свръхестествена, но и някак човешка житейска история.
Задължително обърнете внимание на филма, тъй като Парк вече е сред сравнително малкото световно известни азиатски режисьори от съвремието ни. Личното ми мнение е, че ако не се бе появил неотдавна гениалният шведски Let the right one in, то Bakjwi щеше безапелационно да бъде считан от мен за най-добрия алтернативен филм за вампири, появявал се изобщо. Сега Чан-Ук Парк си дели първото място с Томас Алфредсон, което изобщо не е малко и силно ви препоръчвам сами да се убедите в думите ми, гледайки и двата филма. Защото във времена, когато вампирите са тийн-идоли и блестят на слънце, сякаш са се въргаляли в купчина от камъни Сваровски, подобни ленти ни връщат вярата, че киното все още може да е на първо място изкуство и чак след това – ентъртейнмънт.
Канг-Хо Сонг
Безспорно едно от събитията в модерното азиатско кино, кореецът Канг-Хо Сонг никога не е имал намерението да става сериозен актьор, а просто е участвал в малка театрална трупа на училището си като хоби, където обаче е забелязан от режисьора Нонг-Хан Сонг. След дълги опити да го включи в някой от филмите си, корейският режисьор все пак успява да склони младия актьор към неговия кино-дебют с гангстерската комедия No.3 през 1997 г. След като
Сонг еднолично открадва шоуто от останалите си колеги, с което и спечелва наградата Blue Dragon за най-добра поддържаща роля, вече е ясно че талантливият актьор има бъдеще в бизнеса и предложенията започват да валят. След ролите му в черната комедия The Quiet Family (1998) и екшън-трилъра Shiri (1999) идва истинският възход на Сонг, с участието му в безкрайно силната дебютна лента на Чан-Уук Парк – Joint Security Area (2000). Наградената му роля е и началото на приятелството между режисьора и Сонг, което води до участието му в още три негови филма – Sympathy for Mr. Vengeance (2002), Lady Vengeance (2005) и украсяващия тaзи страници Thirst (2009). Тази колаборация освен слава, му носи още 2 награди и множество номинации. Други важни филми в кариерата на Сонг са изключителният психо-трилър Memories of a Murder (2003), където безспорно прави най-запомнящото си участие (отбелязано и от азиатската критика с нова награда), новаторската хорър-комедия Host (2006) и световно признатият The Good, the Bad and the Weird (2008).